Вселената в кучето 1-ва част

Повечето хора започват да търсят отговори за кучето си, когато нещо вече не е наред. Поведение, симптом, промяна, за която не намират логична причина. Тогава вниманието почти естествено се насочва към въпроса какво му има и как това да се поправи. Фокусът пада върху отделното проявление и върху бързото му регулиране.

Този подход изглежда логичен, но има своята цена. Когато вниманието остава само върху външното, погледът неизбежно се стеснява. Започва движение от реакция към реакция. Едно поведение се сменя с друго, един симптом отстъпва място на следващ. Човек прави усилия, кучето реагира, но усещането за нормализиране така и не идва и това всъщност съвсем не е поради липса на грижа, а защото липсва цялостната картина.

Животът в кучето не се случва на едно ниво. Той се движи в пластове, които непрекъснато си влияят. Тяло, нервна система, емоционално състояние и вътрешно равновесие са в постоянен диалог. Когато нещо се разклати в един от тези пластове, промяната неминуемо се показва и навън. Не като дефект, който търси поправка, а като сигнал, който иска да бъде разпознат и чут.

Когато започнем да гледаме по този начин, кучето престава да бъде сбор от нежелани реакции. То започва да се вижда като цялост, която се движи в собствен ритъм. В този поглед няма нужда всяко проявление да бъде водено от проблем към решение. Има нужда от разбиране какво се случва вътре и защо тялото избира точно този начин да говори.

Така стигаме до идеята, че в кучето живее цяла една вселена и това съвсем не е поетична идея, а реалност, която се проявява всеки ден. В начина, по който се движи, в това как спи, как яде, в погледа му, в близостта, която търси, или в дистанцията, която понякога избира. Всяка негова реакция е част от вътрешен космос, в който тялото, емоцията и духът се движат заедно, независимо дали ние го забелязваме или не.

Когато започнем да виждаме тази вътрешна динамика, симптомите променят мястото си. Те вече не стоят като отделни спънки, които трябва да бъдат премахнати, а като носители на информация. Като език, чрез който тялото показва, че вътре има дисбаланс. Понякога този език е тих и се губи в ежедневието. Друг път е настойчив и трудно може да бъде пренебрегнат. Но във всеки случай, той има смисъл.

Същото важи и за поведението. То не се появява само по себе си и не съществува отделно от вътрешните процеси. Поведението е движение - израз на това как кучето се справя със средата, със стимулацията, със сигурността и с връзката си с човека. Когато това движение бъде гледано изолирано, често се стига до усещането, че нищо не се подрежда трайно. Когато бъде видяно в контекста на вътрешния свят обаче, започва да се разгръща по-дълбока логика и смисъл поведението да съществува.

Гледането само през външните прояви пропуска този контекст. Виждаме действието, но не и движението зад него. Реакцията, но не и причината. А вътрешната вселена на кучето винаги има причина. Понякога тя е свързана с натрупване, друг път с изчерпване. Понякога с прекалено много натиск, друг път с липса на опора. Всичко това оставя следа в тялото и в начина, по който то общува със света.

Да гледаш кучето като вселена означава тотално да смениш темпото. Да си позволиш да забавиш и да наблюдаваш, вместо веднага да коригираш. Да видиш как денят влияе на нощта му, как храненето се отразява на съня, как атмосферата в дома се отпечатва в движенията му. Означава да разпознаеш периодите, в които то е по-отворено, и онези, в които се прибира навътре. Това не са грешки за поправяне, а състояния, които трябва да бъдат видяни и разбрани.

В този поглед има и нещо дълбоко освобождаващо. Натискът да се действа постоянно отстъпва място на присъствието. Връзката започва да се усеща по-мека и по-реална. Кучето реагира на начина, по който сме до него, не само на това, което правим, а когато има пространство да бъде чуто, тялото му постепенно започва да намира собствен ред.

Важно е да запомним и това - тази вътрешна вселена не е идеална. В нея има напрежение и отпускане, сила и уязвимост, периоди на яснота и моменти на объркване. Точно както във всяка жива система. Когато това бъде прието, отново без желание да бъде поправяно, отношенията с кучето се променят. Появява се повече търпение, повече доверие и повече уважение към процесите, които не се случват по команда, а по-скоро по собствен ритъм.

И тогава става ясно, че тази вселена не съществува отделно от нашата. Тя непрекъснато отразява средата, в която кучето живее, хората, с които споделя пространство, и емоциите, които циркулират около него. Кучето се превръща в огледало, което не обвинява, а насочва вниманието.

Да гледаш с такива очи на кучето си означава да влезеш в този свят с уважение. Да се движиш внимателно. Да задаваш въпроси, вместо да бързаш с решенията. И в този процес, докато започваш да разбираш вътрешния свят на кучето си, неизбежно започваш да се срещаш и със своя собствен.