Вселената в кучето 6-та част - когато кучето ни казва, а ние не чуваме

Кучето може да показва едно и също нещо по различни начини. Понякога през тялото , друг път през поведението, а понякога и през съня, апетита или начина, по който търси близост. Формата се променя, но усещането остава същото. Това обикновено е моментът, в който започваме да работим с отделните прояви, без да си даваме сметка, че всички те принадлежат към едно и също послание.

В този етап вниманието ни почти естествено се насочва към това, което се вижда най-ясно. Симптомът изпъква, поведението ни дразни или тревожи, а промяната изглежда като нещо, което трябва да бъде овладяно. Започва търсене на причината, на решението и на начините, чрез които да се върне предишното състояние. В това няма нищо погрешно. То е израз на нашата грижа. Проблемът идва тогава, когато самото търсене ни държи на повърхността и не ни позволява да чуем какво всъщност се опитва да бъде казано чрез тези състояния.

Симптомът рядко е първият знак. Той е по-скоро последната спирка на един по-дълъг вътрешен процес. Преди него често е имало промяна в ритъма, в покоя, в начина, по който кучето присъства в пространството. Малки сигнали, които не изглеждат достатъчно важни, за да бъдат взети на сериозно. Когато те не бъдат разпознати, тялото поема нещата в свои ръце по начин, който вече не може да бъде игнориран.

Същото важи и за поведението. То не възниква само по себе си и не е израз на характер в смисъла, в който обикновено го използваме. Поведението е движение на вътрешно преживяване, което търси форма навън. Когато кучето не може да се успокои, когато се отдръпва, когато се превъзбужда или се вкопчва в близостта, това не са произволни реакции. Това са начини, по които вътрешното напрежение се опитва да намери израз.

Когато гледаме на тези прояви като на проблеми, които трябва да бъдат коригирани, ние неусетно заставаме срещу тях. Опитваме се да ги ограничим, да ги премахнем, да ги направим по-поносими. В този процес често се губи контекстът, в който те са се появили. Кучето усеща това разминаване и започва да говори по-силно, защото по-тихият език не е бил чут.

Промяната не започва в момента, в който откриваме правилния подход, а в момента, в който си позволим да забавим и да останем с това, което се случва, без да бързаме да го поправяме. Да слушаме означава да дадем пространство на процеса, вместо веднага да го прекъснем. Означава да се запитаме какво се е натрупало, какво липсва и какво е било преживяно, за да стигне тялото и поведението до този израз.

Когато симптомът бъде видян като послание, отношението към него се променя. Напрежението между човека и кучето започва да отслабва, защото вече няма борба, а внимание. Това създава условия, в които вътрешните процеси могат да започнат да се подреждат по свой собствен ритъм, без натиск и без очакване за бърз резултат. Промяната не е шумна и рядко е драматична. Тя се случва постепенно, чрез омекване, което първо се усеща, а после започва да се вижда.

С времето се променя и връзката. Тя става по-тиха и по-стабилна, по-малко водена от нуждата нещата да бъдат под контрол и повече от готовността да бъдат разбрани. Кучето започва да усеща, че няма нужда да стига до крайности, за да бъде забелязано, и че може да остане в процеса, без да бъде поправяно на всяка крачка.

Точно тук става ясно, че истинската грижа не започва от това да правим повече, а от това да слушаме по-добре. Да можем да понесем несигурността, без да я запълваме веднага с действия. Да приемем, че не всяка проява иска решение, но всяка проява иска контекст. Когато позволим на кучето да показва, а ние да чуваме, без да бързаме да променяме, връзката се връща в равновесие. И именно в това равновесие започва онова тихо възстановяване, което не се налага отвън, а се случва отвътре.