Вселената в кучето 4-та част - когато кучето проявява характер, но нищо не помага

Има кучета, които още от малки се описват с едни и същи думи. Те са инатливи, чувствителни, избухливи, прекалено зависими или тотално затворени. Сякаш характерът им е нещо фиксирано, с което човек просто трябва да се научи да живее. Опитвал си различни подходи, поставял си различни правила, въвеждал си различни начини на възпитание, но в определени моменти едни и същи реакции се връщат отново и отново.

Това обикновено води до усещането, че кучето не се променя. Или че проблемът е в характера му. А понякога и в самия човек, който започва да се съмнява дали прави достатъчно или дали това, което прави е правилно.

Трудното в тези ситуации е, че поведението изглежда познато, но причината зад него остава неясна. Кучето реагира прекалено драматично или пък се затваря, ту се хвърля напред или ту рязко губи интерес. И колкото повече се опитваш да работиш с конкретната реакция, толкова по-малко тя се поддава на промяна.

Тук ще е полезно да погледне, ситуацията отвъд идеята за „характер“. Да видим кучето като система, в която различни вътрешни сили се редуват, подкрепят или влизат в конфликт помежду си. Това, което често наричаме характер, всъщност е начинът, по който тези сили се проявяват в ежедневието.

Има периоди, в които кучето изглежда напрегнато, лесно раздразнимо и нетърпеливо. Реагира бързо, дърпа, лае и трудно понася ограничения. В други моменти може да е прекалено търсещо, прекалено прилепчиво и напълно неспособно да остане само. Понякога изглежда стабилно и спокойно, а после изведнъж губи посока и започва да се лута. Всичко това често се приема като непоследователност или проблем в обучението.

Ако обаче погледнем малко по-дълбоко, тези прояви започват да се свързват с вътрешния баланс на кучето. С начина, по който то се справя с напрежение, с промяна, с натоварване и с липса на сигурност. Елементите в тялото не са абстрактна идея, а начин да се опише тази вътрешна динамика. Не какво е кучето по принцип, а в какво състояние се намира то в момента.

Когато една вътрешна сила вземе превес, тя започва да оцветява всичко. Движението става рязко или тежко. Контактът става прекалено настоятелен или прекалено дистанциран. Появяват се реакции, които не се поддават на логично обяснение, но имат своя вътрешна последователност.

Това е моментът, в който човекът често усеща, че работи на повърхността. Че коригира реакцията, но не достига до източника ѝ. Че в едни дни кучето е добре, а в други сякаш е напълно друго куче. Не защото се е променило, а защото вътрешният му баланс е различен.

Погледът през елементите помага точно тук - не за да закачи етикет, а по-скоро за да даде контекст. За да покаже кога напрежението е знак за задържана енергия, кога нуждата от контакт е търсене на стабилност и кога отдръпването е начин за самосъхранение. И най-важното – всичко това показва, че тези състояния не са дефекти, а сигнали.

Когато човек започне да разпознава тези сигнали, отношението се променя. Вместо да се пита защо кучето отново прави нещо, да започне да вижда в какъв период се намира то. Какво му е в повече и какво му липсва. Това отваря съвсем различен начин на подкрепа, който не е насочен към контрол, а към възстановяване на равновесието.

Тогава характерът престава да изглежда като присъда. Той се превръща в език. Начин, по който вътрешният свят на кучето се проявява навън. И когато този език бъде чут, много от проблемите започват да губят остротата си. Не защото изчезват веднага, а защото вече не се бориш с тях на сляпо. Вместо да сменяш подходи, започваш да се движиш заедно с процеса. Да разпознаваш кога е време за подкрепа, кога за граници и кога просто за пространство.

Точно в това е силата на този поглед. Той не обещава бързи решения, но дава яснота. А яснотата е това, което най-често липсва, когато човек живее с куче, което всички наричат „трудно“, а всъщност просто преминава през вътрешен дисбаланс, който иска да бъде разбран.